Георги Стойков Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождение на България, революционен демократ, просветител, публицист, журналист, историк и етнограф. Той е роден през април 1821 г. в Котел (сигурната рождена дата на Раковски е след 10/ 22 април, когато е било обесването на цариградския патриарх Григорий). Рожденото му име е Съби Попович. Той приема за фамилия названието на родното село на баща си – Раковица, а за лично – името на вуйчо си – прочутият български въстаник капитан Георги Мамарчев. Учи в началното училище в Котел, в Карлово (1834-1836) при Райко Попович и в най-добрата гръцка гимназия за своето време „Велика народна школа” в Куручешме (гр. Ксирокрини), Цариград (1837-1840). От началото на 40-те години на XIX век, около три десетелития, Раковски участвува най-активно в борбата за църковна и политическа независимост. Когато узнава за Първия браилски бунт (опит на въоръжени българи да преминат в Турция в помощ на всеобщото надигане на християните на Балканите), той пристига в Браила и оглавява Втория браилски бунт (1841). Заловен от румънската полиция, младият Раковски е осъден на смърт. Даденото му гръцко гражданство позволява да бъде препратен в Гърция, където да бъзе изпълнена присъдата. С помоща на гръцки дейци е освободен и през Цариград изпратен във Франция. Той пребивава в Марсилия година и половина, под опекунството на гръцкия консул и френската полиция. След като се завършва в родния Котел, той помага на баща си Стойко Попович в оглавяваната от него десетилетна борба на местните еснафи срещу котленските чорбаджии. Наклеветени, през 1844 г. те са осъдени на 7 години и излежават ... години от тях в Цариградския затвор „Топхана” – първите 6 месеца при изключително тежки условия. След като е освободен през 1847 г., Раковски участва в борбите за независима българска църква. По време на Кримската война (1853-1856), Раковски създава в Свищов (1853) „Тайно общество” - политическа организация, поставила си цел подготовката на българския народ за въстание и подкрепа на руското военно командване.
Раковски емигрира в Нови Сад (тогава в Австрия) и развива публицистична дейност. Тук той издава вестника „Българска днев¬ни-ца” (април-ноември 1857) и довършва поемата „Горски пътник”. Изгонен от Австрия по искане на Високата порта, Раковски заминава в Одеса (1858), където има възможност да се отдаде на историческите и етно¬графските си интереси. Публикува „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч.“ и съставя своя пръв план за освобождение на България. От 1860 г. Раковски е в Белград, където издава на български и френски език вестника „Дунавски лебед” (1860-1861). Изработва нов „План за освобождение на България" (1861) и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград”, в които се планира създаване на „ръководен център на борбата", и организирането на българска въстаническа армия, която от Сръбското Кня¬жество да премине в българските земи и да вдигне въстание. През юни 1862 г. Раковски създава Привременно българско правителство и ор¬га¬ни¬зи¬ра Първата българска легия (1861-1862). През юни 1862 г. Легията участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. Пътува до Атина, Цетина, Букурещ (1863) с цел обединяване на бал¬кан¬ски¬те християни против Османското царство.
През март 1864 г. в Букурещ започва издаването на вестник „Бъдущ-ност“. В Румъния Раковски се сблъсква с недоверието от страна на бо¬га¬та¬та българска емиграция, обединена около „Добродетелната дружина”. От¬но¬во прогонен след падането от власт на политическият му благодетел – Куза, той се озовава в Киприяновия манастир в Русия. Обявен за враг и на Русия, Раковски бяга в своето последно прибежище – о. Циганка (Румъ¬ния). Тук, заобиколен от най-калените български хайдути, той не спира да чер¬тае планове за освобождение на българския народ и да обновява ре¬во¬лю-ционната тактика и идеология на създаденото от него движение. Създава Върховното българско тайно гражданско началство, издава „При¬вре¬менен закон за народните горски чети” и „Закон за българското на¬род¬но въстание...” (1867). Умира на 9 октомври 1867 г. от тежко боледуване от туберкулоза.
Автор е още на „Няколко речи за Асен първи ...” (1860), „Преселение в Ру¬¬сия или руската убийствена политика за българи¬те”(1861) , „Българский за независимото им священство днес възбуден въשּׁрос и нихната народна църква в Цариград. Белград” (1860), „Глас ед¬но¬го българина” (1860), „Отговор на Богословската гръцка брошура” Белград (1860), „Българский вероизповеден въпрос с фанариотите и голямая меч¬тай¬на идея панелинизма”, Букурещ (1864), „Българска старина” (1865), „Българските хайдути” (1867). Георги Раковски е един от първите български професионални журналисти, който отразява своевременно събитията и влияе на общественото мнение на Балканите и Европа.
Георги Раковски е погребан в Букурещ. На 2 юни 1885 г. костите му са пренесени тържествено в Свищов, а оттам в София, където дълго са съхранявани в катедралния храм „Св. Неделя”. През 1942 г. те са пренесени в родния му град и са положени в саркофаг, който се пази в мавзолея на заслужилите котленци при стария храм „Св. Петър и Павел”. На Раковски са изградени множество паметници в периода 1925 – 1989 г. в качеството му на национален герой, професионален революционер и военен.
