На 13 април 1886 г. княз Александър I е избран за главен управител на Източна Румелия. Как се стига до този акт?
Съгласно решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. Южна България остава автономна провинция в рамките на Османската империя. Тя е наречена Източна Румелия и се управлява от Главен управител (генерал-губернатор) като представител на сюзерена на областта – османския султан. Управителят на Източна Румелия се назначава от султана за срок от 5 години със съгласието на всички държави, подписали Берлинския договор.
Главният управител управлява съгласно Органическия устав (конституцията). От неговото приемане до Съединението през 1885 г. постът на главен управител се заема от Алеко Богориди (1879-1884 г.) и Гаврил Кръстевич (1884-1885 г.).
На 6 септември 1885 г. в Пловдив е провъзгласено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Всички източнорумелийски институции са заменени с администрация, назначена от княз Александър І. Въпреки победата в последвалата Сръбско-българска война, княжеското правителство не успява да затвърди юридически фактическото присъединяване на Южна България.
На 24 март 1886 г. в Цариград се подписва Топханенският акт. Той представлява споразумение между Османската империя и посланиците на Великите сили – гаранти на Берлинския договор (Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия). С документа се урежда персоналната уния между Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз. Областта остава формално османска провинция.
Съгласно Топханенския акт на 13 април 1886 г. със султански ферман за главен управител на Източна Румелия е назначен княз Александър І. Наследникът му княз Фердинанд І получава такъв ферман през 1896 г. – близо девет години след възкачването му на престола. През този период титлата главен управител е чисто формална. Тя окончателно е премахната след обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г.
