През лятото на 1886 г. градусът на политическото напрежение в Княжество България нараства. Засилват се агитациите за насилствено отстраняване на княз Александър І. Висши офицери от българската армия започват да оценяват неговата детронация като необходимо условие за подобряване на отношенията с Русия.
Заговорът обхваща тесен кръг хора, които са убедени, че в свалянето на княза не трябва да бъдат замесени политическите партии. Организатори на преврата са началникът на Военното училище майор Петър Груев, капитан Анастас Бендерев, заместник на военния министър, капитан Радко Димитриев и капитан Георги Вазов. Те са подкрепени от руският военен аташе в Княжество България полковник В. Сахаров. Главна роля в перспективата на преврата се отрежда на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), който трябва да обедини всички русофилски сили в страната и да се превърне в съединително звено между Русия и България.
Превратът се осъществява на 8 срещу 9 август 1886 г. Две дружини от Струмския полк заедно с юнкерите от Военното училище разоръжават охраната на двореца. Княз Александър І е принуден да подпише следната предварително подготвена прокламация: „Понеже българският народ и войската намират, че моето по-нататъшно стоене на българския престол е вредно за интересите на страната, то аз се отказвам от престола, като обещавам, че не ще имам за него и занапред никакви претенции.” След това под конвой той е изпратен през Буховския манастир и Враца до Оряхово. Оттам с параход е отведен до руското пристанище Рени при устието на р. Дунав, откъдето е отпратен за родовото му имение в Германия.
Организаторите на преврата нямат ясни планове за следващите си стъпки. Надяват се бързо да съставят правителство, но се сблъскват с отказа на Петко Каравелов и други водещи политици. Те остро порицават извършеното дело. Тогава превратаджиите обявяват кабинет, съставен само от крайни русофили с министър-председател митрополит Климент. В същото време на 10 август се появяват признаци на недоволство сред част от офицерите в провинциалните гарнизони. В следващите дни в Търново, Пловдив и Ловеч и други градове е осъществен контрапреврат, който осъжда детронацията като държавно престъпление. Начело на войските от Южна България командващият Пловдивската бригада подполковник Сава Муткуров настъпва към София. От Търново Стефан Стамболов излиза с енергично искане за незабавно оттегляне на правителството. В същото време той съставя княжеско наместничество, което телеграфически се обръща към княз Александър І да се завърне на българския престол.
Пред опасността от гражданска война офицерите детронатори се оттеглят, а по-късно емигрират. В София е образувано временно правителство начело с П. Каравелов. Телеграмата на Стамболов за връщане заварва Александър І в Лемберг (днес Лвов). Князът поема обратно и на 17 август пристига в Русе. Оттук той изпраща верноподаническа телеграма до руския император Александър ІІІ, с която го моли да даде съгласието си за оставането му на българския престол. Това действие е извършено без знанието на Стамболов и другите организатори на контрапреврата.
Опитът на княз Александър І за помирение с руския император е безуспешен. Той хладно му отговаря че не може да одобри неговото оставане в „тъй зле изпатилата страна”. Александър І няма друг избор и е принуден да абдикира. На 26 август окончателно напуска Княжество България. Един ден преди това той назначава регентство в състав: Ст. Стамболов, П. Каравелов (заменен наскоро след това от Георги Живков) и полковник С. Муткуров. Фактически всевластен господар на положението става Стамболов, който през следващите години ще играе първостепенна роля в политически живот и ще съдейства за избирането на Фердинанд І за български княз (1887).
