На 26 февруари 1907 г., понеделник, към 16 часа приключва поредното заседание на Народното събрание. Премиерът Димитър Петков, придружен от министрите д-р Никола Генадиев, Лазар Паяков и генерал Михаил Савов, излиза от сградата на парламента и тръгва по бул. „Цар Освободител” по посока на Борисовата градина.
След половинчасова разходка те се връщат обратно. Близо до Сърмаджиевата къща (днес резиденция на турския посланик) са посрещнати от млад мъж. Той поздравява, подминава и веднага рязко се обръща. В ръцете му лъсва пистолет и започва да стреля. Министър-председателят пада смъртно ранен на тротоара. Тялото е откарано в дома му на ул. „Раковска” № 66, а аутопсията установява, че той е умрял от вътрешен кръвоизлив, причинен от разкъсана белодробна артерия. На 2 март хилядно множество съпровожда Д. Петков до вечното му жилище. Намиращият се в Париж княз Фердинанд І изпраща съболезнователна телеграма. Траурната церемония е извършена в църквата „Св. Крал” (днес „Св. Неделя”). Присъства целият политически елит на страната. Убитият премиер е погребан с топовни салюти между гробовете на своите приятели и партийни съмишленици Стефан Стамболов и Димитър Греков.
Атентаторът веднага е заловен и предаден на следствените власти. През юни 1907 г. той е осъден от Софийския военнополеви съд на смърт за предумишлено убийство. Присъдата е утвърдена от княз Фердинанд І и приведена в изпълнение.
Убийството на Д. Петков предизвиква силен резонанс в българското общество. И това не е случайно, защото той заема водещо място сред българския политически елит в първите десетилетия след Освобождението. Роден е на 21 октомври 1858 г. в с. Башкьой, Тулчанско. Участва в Сръбско-турската война (1876) като доброволец в четата на Панайот Хитов и като опълченец в Руско-турската война (1877-1878).
След смъртта на Ст. Стамболов (1896) е лидер на Народнолибералната партия (стамболовисти). Кмет на София (1888-1893), основоположник на плановото и модерно изграждане на столицата. Министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1893-1894) и на вътрешните работи (1903-1906). Министър-председател (1906-1907). Води политика на радикални мерки срещу политическите си противници, на покровителство на родната индустрия, търговия и занаяти, на превъоръжаване на българската войска, на сближаване със западноевропейските държави. Председател на ІV Велико народно събрание (1893), на VІ и VІІ Обикновено народно събрание (1892-1893). Издава и редактира вестниците „Свирка”, „Независимост”, „Нов век”, „Независима България” и „Свобода”.
На лобното място на Димитър Петков на бул. „Цар Освободител", близо до Борисовата градина, през 1907 г. е издигнат с държавни средства паметник. На негово е наименуван и булевард в столицата.
