В края на юли и началото на август 2022 г. се навръшват 285 г. от събитие, известно като Въстание на архиереите, обхващащо териториите на София, Самоков и Западна България (Нишко, Пиротско, Знеполско, Брезнишко, Кюстендилско, Дупнишко и Кривопаланско).
Много от въстанията против османската власт, които избухват на територията на днешна западна България и източна Сърбия се свързват с почти всички войни, водени от европейските сили срещу Османската империя. Такова е и въстанието от 1737 г. Две години по-рано започва поредната руско-турска война, като на следващата година в нея се включва и Австрия (1735-1739). При създалата се военна обстановка Високата порта издава заповед за набиране на отряди от дервенджии и сеймени-мюсюлмани, които да ликвидират всички хайдути и разбойници в българските земи. Тази мярка е взета поради опасението, че когато туската войска се отправи на поход срещу австрийската армия, българските хайдути ще ударят в тила османците. На самата турска армия се поставя задачата да помага за залавянето на бунтовниците в областите, през които минава. Предприетите действия от австриската войска обхващат северозападните български земи, които от 1718 г. се намират в съседство с австрийските владения. Същевременно придвижващите се на запад турски войскови части по пътя от София за Ниш причиняват големи щети и разорения на българското население, част от което се изтегля в планините, а други търсят сигурност в емиграция. На 14 юли 1737 г. главната колона на австрийската армия, командвана от граф Фридрих Хайнрих фон Секендорф пресича австро-турската граница при Парачин и с бърз марш настъпва към Нишката крепост, която пада в австрийски ръце без съпротива. Превземането на Ниш е сигналът, който българите от западните области, използват за избухване на въстание срещу Високата порта. В доклада на венецианския байло (посланик) в Цариград Контарини от 23 юли-3 август 1737 г. се казва, че „при появата на австрийската войска всички „гърци“ (т.е. православни християни) в селата от Ниш до София въстанали против турците и се заловили за оръжието в подкрепа на немците“.
Въстанието се разраства, като освен българите от Нишко, въстават и тези от съседните територии в Западна България. Един от основните организатори на въстанническите действия е самоковският архиерей Симеон, със светското име Симеон Попович. Център на съзаклятието се превръща Лозенския манастир „Св. Спас“ над София. Оттук няколко години по-рано кир Симеон, заедно със свои съподвижници стартира подготовката на въстанието, което трябва да обхване цялата Софийска област. В подготовката му участие взимат рилският монах Тимотей и софийският дякон Павел Величков, които след неговото потушаване бягат в чужбина. След нахлуването на австрийците в Нишката област, въстанниците решават да се вдигнат на оръжие. В своите действия те подпомагат австрийската армия на отделни групи, като затрудняват предвижването на османците.
След превземането на Ниш от австрийците, османците, начело с Али паша Кюпрюлюоглу се оттеглят към София. По това време Симеон се намира в своята резиденция в Дупница, която е разграбена от турците, а самия свещенник е заловен. Хиляди българи, сред които и много свещенници, са арестувани, а около 350 – екзекутирани. Предполага се, че заговорниците са предадени от софийския митрополит Анастасий (1701-1743) и неговият приближен Кирияки. След като е заловен, митрополит Симеон е хвърлен в тъмница, където е разпитван и измъчван в продължение на 23 дни. През цялото време той е принуждаван да се откаже от вярата си и да прием исляма. Отказвайки да приеме чуждата вяра и понасяйки стоически мъченията, на 21 август 1737 г. той е осъден на смърт и обесен край базиликата „Св. София“ в София. Според една приписка по време на обесването се случва чудо. Първо се чупи горната греда на бесилката, след това се къса въжето и едва след третия опит Симеон издъхва. Смутени от случилото се, турците оставят тялото да виси три дни на бесилото.
Друга припирска от 1737 г. описва залавянето и смъртта на самоковския архиерей: „Още турците воюваха против московците, когато дойдоха немците при Ниш, завзеха го и прогониха турците от Ниш и от градовете около него. Тогава беше владика и държеше престола на Самоковската епархия всеосвещеният архиерей кир Симеон, който тогава, в тия люти времена, се намери в мястото, наречено Дупница. Агаряните се втурнаха и оплячкосаха неговия дом така, щото в него не остана нищо. Те хванаха владиката, но не го заведоха пред управителя си, а го оковаха в много железни вериги и го хвърлиха в тъмница. В нея той прекара 23 дни. После го заведоха пред управителя си, а го оковаха в много железни [вериги] [ка]то заповяда да го мъчат, за да се откаже от Христа. Но той претърпя като добър страдалец спасителев. След това го обесиха за шията на 21-вия ден от месец август. Това стана в годината 1737“.
Опасявайки се от създаването на място за поклонение към християнския мъченик, Али паша забранява той да бъде погребан в София. Тялото му е пренесено в Самоков и погребано в Бельовата църква „Рождество Богородично“. През 1994-1995 г. са проведени археологически проучвания на територията на храма и в неговия притвор е открит гроба на Симеон Самоковски. През 2000 г. самоковският митрополит е канонизиран за светец, като неговите мощи се съхраняват в Бельовата църква. Той е обявен за покровител на града, а 21 август – за празник на Самоков.
През есента на 1737 г. австрийските войсти търпят няколко сериозни поражения и се оттеглят в своите територии. След като се оказва без никаква подкрепа, въстанието е потушено в зародиш, преди да се разрастне и да обхване голяма част от западните български територии. Османската армия преминава в контра действия и се насочва към Ниш, преследвайки австрийците. Действията на турците всяват страх сред христянското население. Хиляди са отведени в робство или избити, а други напускат родните си места, бягайки в Австрийската империя. За да привлече отново населението, което да обработва земята в началото на юни 1738 г. султанът издадава ферман, чрез който „деянията на споменатата рая [християните] са извинени и опростени, всички могат да се завърнат в родните си места и да се занимават със земеделие и със своите работи...“.
