Паисий Хилендарски (1722-1773) е български народен будител, автор на „История славянобългарска”, определян като пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ.
Биографичните сведения за него са оскъдни. В предисловието на „История славянобългарска“ той отбелязва, че е роден в Самоковската епархия. За негово родно място претендират няколко селища, но впоследствие се утвърждава гр. Банско, поради наличието на сведения, поместени в кондиката на Хилендарския манастир от XVIII в. Рождената си година - 1722 уточнява самият Паисий, който съобщава че е на 40 годишна възраст, когато завършва своя труд през 1762 г.
Паисий Хилендарски произхожда от заможен род. Предполага се, че светското му име е Петър, имал е и двама братя – Лазар (Лаврентий) и Вълчо. Единият брат с монашеското име Лаврентий е игумен в Хилендарския манастир, а другият - хаджи Вълчо - заможен търговец и щедър дарител, ктитор на Хилендарския и Зографския манастири.
Въпреки, че не успява да получи системно образование, той постъпва в близкия Рилски манастир като послушник. През 1745 г. вече като йеромонах и проигумен се установява в Хилендарския манастир в Атон. По това време той се е ползвал със статут на сръбски манастир, но в братството му голяма част от монасите са от българските македонски земи. В манастира забелязват жаждата на Паисий за знания и готовността му да работи в негова полза, като му поверяват нелеката задача на таксидиот (пътуващ монах, който събира помощи и доброволни пожертвувания за манастирите). През следващите години вече като проигумен, Паисий продължава да развива дейността си като посещава множество села и градове, за да събира помощи и да привлича поклонници за манастира.
През 1758 г. той предприема пътуване до манастира Сремски Карловци в Австрия, където търси исторически съчинения и средновековни извори за българската история, които са му необходими за написването на „История славянобългарска”. Сред източниците, с които се запознава са руския превод на трудовете на кардинал Цезар Бароний "Деяния церковная и гражданская" и на дубровнишкия абат Мавро Орбини "Книга историография", от които черпи ценни сведения за българската история. Освен тях той получава възможност за достъп и до други оригинални документи - кондики, летописи, приписки по псалтири, грамоти за дарения от българските царе, както и произведенията на патриарх Евтимий, жития и легенди за български светци, съхранявани в монашеските библиотеки.
През 1761 г. Паисий се завръща в Хилендарския манастир и започва усилена, почти денонощна работа по своя труд, но заради неразбирателство с останалите монаси се налага да напусне и да се премести в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва труда на своя живот.
По своето съдържание „История славяноболгарская”, се състои от увод, предисловие, 7 глави и автобиографично послание. Първото предисловие е заимствано от книгата на Барони и е посветено на ползата от историята. В повествованието авторът проследява историята на средновековната българска държава, наблягайки на най-славните сражения от българското минало, на борбата на България срещу Византия и завършва с падането й под османска власт. Една цяла глава е посветена на светите братя Кирил и Методий и създаването на славянската азбука. Специално внимание е отделено на българските и сръбските светци.
В контекста на своето изложение авторът определя и трите основни задачи на Българското възраждане: борба за политическа национална просвета, независимост на Българската православна църква, политическо освобождение на българския народ и възстановяване на българската държава.
През 1765 г. при едно от пътуванията си в Котел Паисий Хилендарски се среща с поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански), който е известен с активната си книжовна и обществена дейност и е автор на автобиографична творба „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Софроний Врачански прави и първия препис на Паисиевата история. Впоследствие, „История славянобългарская“ претърпява множество преписи и получава широко разпространение. Вторият препис е дело на Алекси Попович от Самоков през 1771 г. През 1772 г. монахът Никифор Рилски прави нов препис от преписа на Попович. През 1774 г. учителят от гр. Елена Дойно Граматик преписва и допълва историята. Днес са известни са десетки преписи на Паисиевата история. Първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик”което се смята за един от първите учебници по българска история в новооткритите светски български училища.
Съществуват спорове и се поддържат различни хипотези относно причината за смъртта на Паисий. Приема се, че е починал на път за Света гора край селището Амбелино (дн. квартал на Асеновград) през 1773 г.
Българската православна църква (БПЦ) почита паметта на Паисий всяка година на 19 юни. На тържествено заседание на 26 юни 1962 г. Св. Синод на БПЦ взема решение за канонизиране на хилендарския йеромонах и проигумен Паисий за светец.
По предложение на Националната комисия на Република България за ЮНЕСКО, чиято дейност се координира от Министерството на външните работи, 300-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски е включена в Списъка на бележити годишнини на организацията за периода 2022-2023 г.
През цялата 2022 г. 300-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски се отбелязва с множество разнообразни национални и международни прояви.
