Основоположниците на българския театър преминават през безброй трудности и перипетии. Нелека е съдбата на първите наши артисти. Те играят представленията си в бараки, схлупени салони, пред една непридирчива, но и неподготвена публика за този вид изкуство. Но с времето постепенно се разгаря истинска треска за театър. Голям брой стават любителските квартални групи, а артистите от Държавня театър най-често играят в непригодния салон на „Славянска беседа”. Нуждата от специална театрална сграда става крайно належаща.
Столична община определя терен за построяването на сграда на театъра на мястото на дъсчения театър „Основа”. За изграждането на новия театър Народното събрание гласува закон за набирането на парични средства. Сградата е проектирана от виенските архитекти Фелнер и Хелмер, които са автори на многобройни театрални здания в много от европейските столици и други градове.
Макар и забавен поради липса на средства, строежът става важно събитие в културния живот на столицата. Не минава ден без някой да дойде в Арменското кафене и да попита:” Мина ли покрай театъра?”. Да се преброят редовете тухли, с които е порастнала сградата става ежедневно занимание за поклонниците на Мелпомена. Строежът на никоя друга постройка в София не е следена с такъв голям интерес, сравним с любовта на майката, която гледа израстването на детето си.
Сградата на Народния театър в София е завършена в края на 1906 г. Театърът е оформен в стил Виенски барок и за времето си е оборудван с едни от най-модерните сценични съоръжения.
Има няколко събития от различен характер, които бележат най- горещите моменти от историята на тази изключителна сграда. Първото е самото тържествено откриване. Поради отсъствието на княза от София, церемонията е отлагана вече два пъти от края на 1906 г. за 3 януари 1907 г. Съставена е специална комисия за изготвяне на тържествената програма . В нея взимат участие директорът на протокола на министерството на външните работи, помощник- кмета , а за представител на Двореца е изпратен щалмайстера /отговорникът за царските конюшни/. Театърът се представлява от интенданта, а не от директора. Направено е предложение театърът да се титулова „Царски”, но то е отхвърлено. Наред с програмата, комисията определя и кои да присъстват на това знаменателно за културна София събитие. Поканени са ограничен брой лица, предимно приятели и любимци на комисията и царя. Пренебрегнати са видни софийски граждани. Това става известно на журналисти и професори от Университета, които в знак на протест връщат поканите си. Тези обстоятелства стават достояние на демократичното софийско общество и то си отмъщава.
Каляските с официалните лица, начело с княз Фердинанд и брат му Филип са посрещнати от огромна тълпа с освирквания. Предварително организирани студенти, ученици и граждани изкупуват всички метални свирки от чаршията. Който не е успял да си купи, свири с два пръста, вика или дюдюка. Настъпват суматоха и неразбория. Демонстрантите задръстват съседните улици. Протестната акция продължава до късно вечерта, когато участниците са прогонени от жандармерията и тържеството започва. След инцидента церемонията по откриването преминава спокойно. Иван Вазов е написал специален пролог /встъпление/ за тържеството на българския гений. Маестро Атанасов за целта е създал музиката за балет, изпълнен от танцьора П. Радоев. Народният театър вече е открит.
На 4 февруари 1923 г. в театъра е извършен атентат срещу министър- председателя Александър Стамболийски. На представление по повод 65-годишнината от първото театрално представление, по средата на действието се чува женски писък:”Бомба!”, последван от оглушителен гръм. Това води до паника, истерични викове и бързо опразване на салона. Атентаторът се оказва македонски терорист, недоволен от политиката на правителството. От мястото си в края на първи ред на втория балкон, право срещу министерската ложа той хвърля бомбата. Но в момента, когато изтегля запалката й, една жена вижда и надава вик. Този вик спасява живота на Стамболийски и другите присъстващи в ложата.
Няма и седмица по-късно, на 10 февруари, при тържественото честване на споменатата годишнина избухва пожар, унищожил сцената и салона му. В пламъците изгарят реквизит и сценични костюми. Гражданството потресено гледа как изгаря любимата сграда. Пет години по-късно тя е възстановена от виенския професор Мартен Дюлфер, като новата сцена отново е снабдена с най-модерната за времето си сценична техника . Любителите на театъра могат да си отдъхнат до поредното злощастно събитие – бомбардировките по време на Втората световна война.
Марияна Маринова, РИМ-София
