Исторически календар - Регионален исторически музей

Поетът е роден на 5 септември 1896 г. в с. Блъсничево, Луковитско като Мито Диловски в многодетно семейство на бунтовни преселници от Тетевнския край. Баща му бил грамотен и буден човек, а майка му добра разказвачка на народни приказки. Мито израснал в стара турска схлупена къща с пръстен под, покрита с каменни плочи. От малък помагал на родителите си. На 6 години можел да чете. В селското начално училище той служел за пример на останалите деца, а навън четял вестниците и пощата на възрастните. Мито е изпратен от бедните си родители в прогимназията в Луковит, благодарение на препоръката и застъпничеството на учител от Златарица, който издирвал даровити деца. Зарекъл се да стане на всяка цена гимназист, Димитър успява да си издейства издръжка (квартира и храна) от командира на 17-и пехотен доростолски полк. В Плевенската мъжка гимназия по български език му преподава поетът Николай Ракитин. Сред съучениците си „гимназиалният войник“ блестял като „прославен поет“, а в казармата като „любим рецитатор“. Четял от богатата офицерска библиотека, учел чужди езици, писал подражания по Лермонтов и Пушкин. Всичко изразявал в мерена реч. Впечатлявал околните като майстор на моментната стихотворна импровизация. С плевенския полк Диловски участва в маневри на турската граница, от които самоволно отива и се връща пеша до Цариград. Записва се доброволец в Балканската война. След гимназията изкарва Школата за запасни подпоручици в Княжево и заминава заедно с плевенския полк на позицията на Дойран. Като ротен командир Димитър Диловски проявава изключителна храброст и войнско умение. Любимец е на войниците си. Раняван е три пъти. Много от ранните лирични стихотворения и пародии на Димитър Диловски са запазени. Като ученик публикува стихотворението „Майчина песен“ в сп. „Въртокъщник“ (1911 г.) От фронта публикува за сп. „Отечество“ патриотични стихотворения, сред които е „Към родината“ (31. 07. 1916 г.) След войната Димитър Диловски учителства една година в съседното село Панега. Поетът работи неуморно за културното издигане на съселяните си. В откритата с негово съдействие прогимназия в Блъсничево той е учител по български и френски език и по краснопис. Поради участие в Първомайската манифестация под червеното знаме на тесните социалисти през 1921 г. поетът е уволнен. Оттогава е стихотворението му „Светло знаме“. Диловски подава молба в стихотворна форма за работа до директора на Народния театър и след одобрение от земеделския министър на просветата Стоян Омарчевски е назначен за надзирател. През септември 1921 г. постъпва като коректор и репортьор на в. „Земеделско знаме“. На 13. 09. 1921 г. във вестника излиза стихотворението „Напътствие“, посветено на Александър Стамболийски. Оттогава Диловски прегръща земеделската идея, претворява идеологията и политиката й в стихове и се подписва като Сергей Румянцев. По повод убийството на Ал. Димитров, военен министър и старейшина на БЗНС (22. 10. 1921 г.), поетът публикува стихотворение в негова памет. Министър-председателят Ал. Стамболийски забелязва младия поет и го взима под крилото си, като го напътства. Следват „На Цанко Церковски“, „Селска тъга“ („Носталгия“), „Иван Вазов“, „Напред - марш на селската младеж“ на БЗМС, с музика от маестро Атанасов. Сергей Румянцев става частен секретар на Ц. Церковски, тогава министър и член на постоянното присъствие на БЗНС. През април 1922 г. Стамболийски включва младия поет в правителствената делегация за международната конференция в Генуа. По дългия път Стамболийски му говори за лидерите на буржоазните партии и го подтиква да използва поетичния си талант като състави сатирична галерия от техните образи. Част от този замисъл е осъществен в единствената стихосбирка на поета „Селски бодили“, издадена през 1924 г. Поетичните сатири с герои - известните политици Александър Малинов, Теодор Теодоров („Тигъра“), д-р Стоян Данев („Лондонския дипломат“), Михаил Маджаров („Конската глава“), Андрей Ляпчев („Арнаута“), Гешов („подплашен Заек“), Атанас Буров („Храбрий“), Кръстьо Пастухов („баба Керекицин“) са облечени в одеждата на известни стихотворения на Ботев, Вазов, Церковски, Д. Бояджиев, Лилиев, Яворов, Дебелянов, Траянов, Пушкин, Мицкевич. Румянцев основава и издава заедно с Трифон Кунев хумористичния вестник „Див дядо“. Той откликва стихотворно, често пъти в агитационен или злободневен тон на политическия живот, организационното и реформаторско дело на БЗНС, на ходовете на опозиционния Конституционен блок. Румянцев е печатан в целия земеделски печат и добива широка известност сред масовия читател. Поетът живее и твори на ул. „Пирот“ № 19 в скромни условия. В столицата той живее в приятелския кръг на млади, талантливи поети и художници. Плаща сметките в заведенията и подпомага мнозина. Сергей Румянцев се сприятелява с големия пролетарски поет Христо Смирненски, на когото помага за лечение в санаториум. След Деветоюнския преврат Румянцев е заловен от полицията, лежи в Плевенския затвор, интерниран е в родното си село. Петко Д. Петков го привиква в столицата, където заедно с Николай Петрини и Димитър Грънчаров и неколцина още подемат тежката опозиционна борба от парламентарната трибуна и от страниците на земеделския печат. Двадсет и два месеца Румянцев води тежък полулегален живот, преследван и арестуван, без постоянен подслон и средства. На 14. 06. 2024 г., чул изстрела от убийството на Петко Д. Петков от съюзния дом на ул. „Врабча“ №1, той дотичва до мястото на покушението на пресечката на ул. „Московска“ и „Раковски“. Още същата вечер, той написва в негова чест „Гърмиш и жигосваш“, публикувано след многолюдното погребение на Петков в специалните издания „Петков лист“ и „Народна скръб“. След комунистическия атентат в софийската църква „Св. Крал“ на 14. 04. 1925 г. последват масови арести и екзекуции на левите червени и оранжеви дейци. Заловен в Стара Загора, Румянцев отново попада в Дирекцията на полицията в София, откъдето следите му се губят. Поетът няма навика да записва, събира и редактира многобройните си стихове, много от които вероятно са изгубени. През последните три тежки години от краткия си живот Румянцев израства като поет с гражданско-борческа насоченост, при когото поезията и делата се сливат в борбата му за политическа и социална справедливост. Източник: Паун Генов. Поет безстрашен и правдив. В: - сп. Литературна мисъл. 1986 г. кн. 10.